Аз съм Галина Сребрева – Гал. Татуист и художник в Gall Tattoo Studio в Любимец. Това е историята как стигнах дотук и защо всяка моя татуировка започва с доверие.
Рисунката на мама
Един от най-ясните ми спомени от детството е от час по рисуване. Задачата беше да нарисуваме най-любимия си човек. Аз нарисувах мама.
Учителката занесла няколко рисунки да ги покаже в друг клас. Там едно дете погледнало моята и казало: „Това е майката на Галя.“
Не помня дали рисунката е била особено добра. Помня само чувството. Някой беше разпознал човек, когото обичам, само по начина, по който аз го бях нарисувала.
Тогава не мислех за талант или стил. Просто рисувах. Но днес разбирам, че още тогава рисуването беше начин да виждам човека пред себе си. Не само лицето му, а нещо от него.
Изборът, който не беше сигурен
Когато трябваше да реша какво ще правя след училище, баща ми искаше да стана адвокат. Днес го разбирам повече, отколкото тогава. За него правото беше сигурност, професия, ясен път. Рисуването не изглеждаше така. Никой не можеше да обещае, че ще се получи.
Това не беше един разговор. Беше истинска борба, която се връщаше отново и отново. Той се страхуваше, че ще избера несигурен живот. Аз постепенно започнах да се страхувам от друго: да избера сигурен живот, който никога няма да почувствам като свой.
Когато човекът срещу теб е баща ти, съмненията му тежат. Питах се: ами ако е прав? Но всеки път стигах до един и същи въпрос: а ако не опитам? Това ме плашеше повече.
Не можех да обещая, че ще успея. Исках само шанса да разбера. В крайна сметка той ми го даде. И колкото повече време минава, толкова повече оценявам какво е направил: да позволиш на детето си да тръгне по път, от който самият ти се страхуваш. Без гаранция, само с доверие.
Така тръгнах към изкуството. Не с голям план. С едно решение.
Първата линия върху истинска кожа
Завърших изобразително изкуство и постепенно погледът ми се насочи към татуировките. Винаги ме е привличала идеята човек да носи изкуство върху себе си. Не окачено на стена, не прибрано в скицник, а част от него. Татуировката живее с човека, движи се с него, остарява с него. И остава.
Първата татуировка на жив човек направих на брат ми. И естествено не избрах нещо малко. Помня бурята: страх, вълнение, адреналин, съмнение. И някакво странно спокойствие, защото пред мен беше брат ми. („Е, поне той няма да ми се сърди... нали?“) До мен беше човек, на когото имах доверие, истински перфекционист в работата си.
Първата линия върху истински човек трудно се забравя. Няма лист, който да хвърлиш. Няма ново платно. Има кожа и човек, който ти е позволил да оставиш нещо върху него завинаги.
Резултатът не беше „уау“ и няма смисъл да го представям така. Но си тръгнах с едно ясно усещане: искам да го направя отново и следващия път да бъда по-добра. Обичам този ден. Не защото направих най-добрата си татуировка, а защото направих първата. И защото първият, който ми повери кожата си, беше брат ми.
Как изглежда моята линия
С времето разбрах, че добрата татуировка не започва от машинката. Започва много по-рано: с наблюдението, с разговора, с това да разбереш какво човекът всъщност иска да носи върху себе си.
Можеш да изпълниш чужда рисунка прекрасно, до последния детайл. Но ако винаги следваш вече начертана линия, рано или късно идва въпросът: как изглежда моята? Не „мога ли да направя тази татуировка“, а „как бих я нарисувала аз“.
Затова толкова ме привлича freehand. Не защото е по-впечатляващ, а защото там няма готова линия, зад която да се скриеш. Пред теб е човек, неговото тяло, неговата идея, понякога само няколко думи. И трябва да намериш формата в тях: къде линията започва, къде се извива, къде спира и къде трябва да остане въздух. После идва моментът, в който повече няма какво да премисляш. Поставяш първата линия.
Точно там има нещо, което ме вълнува истински: доверие от двете страни. Човекът се доверява на мен. А аз трябва да се доверя на собствената си ръка.
За кого работя
Не искам хората да идват при мен само със снимка и „искам това“. Искам да идват с идея, с история, със символ, с чувство. С нещо, което могат да обяснят, но още не могат да видят. Да чуя какво ми разказват и да му дам форма. Да създам нещо, което не е съществувало преди този разговор, което принадлежи на човека пред мен, но в което се разпознава и моята ръка.
Не искам да бъда татуистът, който прави всичко за всеки. Искам да бъда правилният артист за хората, които търсят нещо лично и работа с характер. И които са готови да дадат на артиста двете неща, без които истинското творчество трудно се случва: свобода и доверие.
Доверие
Все още рисувам. Все още търся и имам много да уча. Не вярвам в момента, в който един артист казва „намерих се“. Когато спреш да търсиш, започваш да повтаряш себе си.
Когато се замисля, голяма част от пътя ми е свързан с доверие. Първо баща ми ми даде шанс да избера рисуването. После брат ми ми повери кожата си. След него го направиха и хора, които дори не ме познаваха. А аз още се уча на последната част: да давам същото доверие и на себе си.
Не знам как ще изглежда работата ми след десет години. Знам накъде вървя: към работа, която е все повече моя. Към рисунки, които започват с разговор, а не със screenshot. Към повече freehand. И към смелостта сама да намеря линията и да я поставя.
Накратко
- 6 години татуиране, образование по изобразително изкуство.
- Фини линии, черно-бял реализъм и freehand по индивидуален проект.
- Татуирах на Bulgaria Tattoo Expo 2024 в София.
- Обучение и сертификат за работа с лазер. Правя и лазерно премахване на татуировки.
- Gall Tattoo Studio, ул. „Цар Освободител“ 20, Любимец. Пн–Пт 11:00–18:00, Сб–Нд 12:00–16:00.
Имаш идея, история или само усещане? Разкажи ми – или виж портфолиото и рисунките ми.